Събудих се, а от момичето ми - ни следа. Поне да беше оставила бележка, промърморих под носа си. Станах и се заразхождах из саята гол. Всъщност, тя също обичаше да го прави.
   Отворих хладилника-лилипут, а той ме погледна с кухината на изваденото циклопено око. Ясно - Таня бе отишла да вземе нещо за хапване. А, може би,  и за пийване.    Не че съм суеверен, но просто замръзнах на място при спомена на нашето запознанство  през 1988-а година. Бях виждал Таня из града ни, но никога не я закачих. Харесеа ми от пръв поглед, ала знаех, че отскоро е започнала да движи с един мой братовчед. Нямах нищо против тяхната връзка,  обаче се случи така, че аз се озовах между чука и наковалнята. Ще обясня защо. Запозна ни именно братовчед ми. Беше хубав зимен ден, почти пролетен. Аз отивах към киното, а те идваха от нея посока. Срещнахме се между Партийния дом и паметника на Освободителите. Здрависахме се сърдечно. Моят приятел и братовчед мина направо на въпроса: " Приятелката ми, Таня де, много харесва Ален Делон и иска- ако имаш свободно време, де - да и нарисуваш един негов портрет на четвърт картон.". Подобна молба ми бе отправяна навярно стотици пъти, дорде не завърша средното си образование, тъй като минавах за много добър, надежден млад художник, който рядко отказва на подобен род молби. Сега разбирам, че това е давало храна на егото ми и е поддържало на някакво ниво самочувствието ми, но тогава аз бях просто горд и доволен от факта, че съм "търсен кадър". В компания никога не бях център на внимание, но виж, когато се отнасяше до някаква дребна услуга, винаги бях на линия и готов да у,служа; било то с книга, плакат, пари, домашно или някоя нашумяла аудио-касета с най-нови записи.  Та  колкото до запознанството ми с Таня и молбата и, аз нямаше какво друго да кажа, освен: "Ами, добре.".Е, да, но какно и вие много добре знаете: "Много хубаво не е за хубаво.". Така както много и хареса направеният портрет, така и неочаквано - поне за мене, - тя взе да харесва и човека, който бе братовчед на гаджето и. Тоест - се мо а. Та като стана въпрос за чука и наковалнята...
   Вратата рязко се отвори. Нечия маратонка я законтри на място и след секунда в стаята влезе Таня, стиснала в скута си две шарени найлонови торбечки. Те бяха дотолкова натъпкани, че съдържанието им заплашваше да се изсухли на земята всеки момент.
   - Но ти си гол! - изпищя смешно Таня, опитвайки се да прикрие с тялото си зейналия отвор в стената.
   - Знам. Дай да ти помогна. И престани да се правиш на Шварценегер - не ти отива на очите.
   - Шемет! - закачливо изчурулика тя в ухото ми и лекичко го захапа след като се освободи от това ра си.
   - На леглото ли да ги сложа? - попитах я докато затваряше вратата..
   - Да.
   - Поне да беше оставила бележка, че си излязла на покупки.
   - Защо - пазарувах от нашия град.
   - Откъде намери всичко това? Магазините са празни...
   - Но не и складовете.
   - Пак ли си забърсала някой шофьор?
   (Беше луда по тях!)
   - Писе, погледни практично на нещата.
   - Знаеш, че не съм прагматик.
   - Знам, но не можеш да отречеш - и ти си човек.
   -Вярно, така е, дори и аз имам стомах.
   Междувременнно, докато говорех с нея, масата бе отрупана с щафета шпеков салам, бисквити "Еверест",  парче кашкавал, хляб, пакетче краве масло и две бири "Астика".