Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.11.2009 13:28 - ЖАЖДА ЗА ЩАСТИЕ
Автор: kens Категория: Изкуство   
Прочетен: 392 Коментари: 0 Гласове:
0



   Перонът на жпгарата бе пуст. Влакът закъсняваше. Внезапно бях обзет от необяснимо безпокойство. Видях се отстрани! Подухваше лек ветрец, последните купчинки сняг безмълвно се топяха. Отиваше си и тази зима. след месец-два, светът щеше да се прероди за пореден път.
   Влакът изскочи с пълна скорост от завоя и пронизително изсвири. Имах чувството, че той ей-сега ще ме сгази! С периферията на окото си видях една възрастна жена, носеща огромен денк с вълна. В притеснението си да не изтърве влака, тя се спъна и вместо да падне върху денка, го издърпа изпод краката си. Изпълни нещо като пирует и падна върху плочките без да може да си подложи ръцете под тялото. Крънта бликна от разибтия и череп и, без да бърза, започна да увеличава размера на нещото, което по-късно щеше да бъде наречено от хората "кърваво петно". В СЪЩИЯ ТОЗИ МОМЕНТ, ВЛАКЪТ ПРОФУЧА ПРЕЗ ГЛАВАТА МИ!
   Все още бях на перона. Погледнах към завоя, пред който семафорът светеше зелено. Отместих погледа си и видях как от чакалнята излезе бабичка, мъкнеща огромен денк с вълна. Наближаващият жпгарата влак, изсвири пронизително. (Реалността бе заменена от действителността.) Без да погледна към него, се затичах по посока на забързаната, суетяща се възрастна жена. Както бях видял преди секунди, тя наистина се спъна и тялото и полетя към бетонните плочки. Успях да я хвана, както се казва, на косъм. Промуших лявата си ръка зад гърба и, а с дясната я хванах за рамото. За по-голяма устойчивост, подпрях коляното си на таза и. За миг тя застина неподвижно, после отвори очи и застана права с впит поглед в току-що спрелия влак.
   - Не бойте се. Ще ви помогна да се качите - вдъхнах кураж на възрастната женичка и нарамих денка.
   Тя не продума.
   Не каза нищо и в купето, в което влязохме и седнахме след като попитахме седящото вътре момиче дали местата са свободни. Само леко се усмихваше. Хрумна ми, че усмивката и ми напомня за загадъчната Джоконда. (Според мене само Съдбата можеше да се усмихва така.) Лицето и беше пропито, релефно. Вятърът отдавна бе изсушил очите и сълзите и. Времето, този зъл скулптор, я беше изваял крехка и недодялана, чуплива. Сякаш единственото живо нещо върху лицето и бяха устните. Тя дори не можеше да говори. Сигурно...
   - Това баба ви ли  е? - попита ме неочаквано  момичето.
   - Не. Защо? - отвърнах без да осмисля отговора си.
  - Качихте се заедно, помогнахте и, но не съдя само по това.
   - А по кое още?
   - Имате едни и същи устни.
   - Касво? Едни и същи устни ли имаме? - не можех да повяврам каква насока взимаше разговорът ни.
   (Нещо ставаше или нещо не беше наред...)



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kens
Категория: Изкуство
Прочетен: 354907
Постинги: 443
Коментари: 101
Гласове: 617
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031