- Като ви погледна в очите, не виждам нищо друго освен студенина и блясък, а устните ви... сякаш танцуват ламбада. Или, може би, румба. Просто са загадъчни, топли, някак южни. Ъгълчетата им са игриви, по детски закачливи и палави.
   - Нямам думи. Ни кой досега не е говорил така за устните ми.
   -  Защото ни кой не се е вглеждал в тях.
   - Да не сте психолог или следвате нещо друго, а четенето на устните ви е просто като хоби?
   - Следвам във ВМИ-Варна, а там изучаваме подобни неща.
   - Интересно, наистина, а колкото до госпожата, не сме роднини; даже не се познаваме. Аз просто и помогнах за багажа.
   - Името ми е Теодора - подаде ми ръка червенокосата девойка.
   (Наскоро бях чел нещо за червенокосите, но не можах да си го припомня...)
   - Венци - представих се на свой ред и автоматично преведох името и. -  Дар от небето. Нещо като божи дар, нали?
   - Да, правилно.
   С крайчеца на окото си наблюдавах възрастната жена, която в този момент гледаше навън през прозореца. Ръцете  и лежаха мирно в скута и само от време на време тя сменяше стоплената длан с другата. Човек можеше да гадае за нея с часове, но аз предпочетох да я питам директно:
   - И вие ли сте за Варна, госпожо?
   Тя извърна глава и ме погледна в очите. Бях потресен! Сякаш видях друга жена - незнайно как, бръчките по лицето и бяха туширани, веждите не закриваха очите, а косата под забрадката ми се стори по-гъста и по-тъмна на цвят. Бе подмладена  поне с 10 години! Ъгълчетата на устните и немирно играеха. Кимна ми положително.
   - Няма ли сте?
   Тя отново кимна.
    - Надявам се, че не ви досаждаме с приказките си?
   Този път последва отрицателно поклащане с главата, без да спира да се усмихва.
   - Ние ще ви оставим за малко сама, за да не ви димим с цигарите си - междувременно бях извадил пакета "Кемъл" от коженото си яке, та взех че глупаво го размахах пред очите и. - Ще бъдем в коридора.
   (Не пушех, но винаги си носех някакъв марков пакет цигари именно за подобни случаи. О, суета! О, мераци...)