Изведнъж, в съня си,  бях усетила как някой ме гали.  Помислих, че това е майка ми. Съвсем  бях  забравила, че се намирам на  чуждо място.  Отворих стресната очи и, преди да извикам,  видях върху лицето си една космата ръка. Още повече се уплаших когато видях лицето на чичо. То беше грозно сбръчкано и потно.  В стаята цареше полумрак, но след като очите ми свикнаха с тъмнината, аз вече виждах кажи-речи всичко. Още с отварянето на очите си опитах да ритам или използвам поне ръцете си, но чичо (най-вече с тялото си) здраво ме бе притиснал върху леглото. Убедил се, че не мога да му се изплъзна, той свали с дясната си ръка пликчетата ми и ме сграбчи между краката. в същия този момент, аз буквално се попиках от страх, а него това изглежда го развесели, защото видях как в тъмното пробляснаха два от златните му зъба. 
   Той  избърса ръката си в чаршафа и с нея притисна тялото ми след което бавно се надигна и застана на колене. Не знам дали просто така се случи или той нарочно бе изчакал да отворя очи, но точно когато ги отворих, той вдигна десния си крак, за да ме възседне и аз видях най-дебелото и черно нещо в живота си, за което бях чувала, че се нарича "чурка". Несъответствието  между това, което видях и хилавата думичка така ме беше разконцентрирало, че аз успях да извикам в шепата на чичо ми едва след като онова нещо бе вече вътре  в мен и разкъсваше вътрешностите ми!  Бях  девствена, чувствах  как  кръвта изтича между бедрата ми, а сърцето - как тупти в гърлото ми. Едва успявах да дишам!  Все още не мога да си обясня как не съм полудяла тогава.
   -  И ти не каза за това на никого?! - не можех да повярвам на ушите си.
   -  Не.  Отначало ме беше страх, а след като изтече известно време се самоубедих, че няма смисъл, че вече и без това никой няма да ми повярва.
   -  Невероятно! Само какви хора живеят...
   -  И са ни роднини - допълни, уточнявайки картинката Мирела.
   -  Ти си невероятно силна и смела -  казах първото хрумнало ми нещо, за  да не се получи тягостна пауза и я целунах по двете насълзени очи.  - Не плачи - рекох.
   -  Това е от радост, Венци.  Ти си нямаш на представа колко рядко се срещат хора като теб, например.  Колко често ми се е налагало да лъжа, да давам гнусни обещания на гнусни хора, да бъда там където в даден момент най-малко ми се ходи, да се усмихвам за щяло и нещяло, пред този и онзи, защото бъдещето ми зависело от него. Каква суета само, какъв панаир!