-  Той е болен, на легло.  Аз го наглеждам.
   "Ново двайсе!  Ами масата?"  -  прещракаха ми "зъбчатките".
   -  Може ли да  го видя?  -  попитах учтиво.    - Не! стреснато ми отговори червенокосата, правейки една малка крачка напред.  -  Заразно е.
   -  Така ли ?  Добре тогава, няма да влизам. Нук ли ще нащуваш?
  - Не, разбира се, че не.  По някое време ще си хвана такси.  Няма нужда да ме изпращаш  -  добави, предугадила следващия ми въпрос.
  -  Свободна ли си утре? Каня те на плаж.
   -  Не знам.  Благодаря ти, но утре си е утре и не мога нищо да ти обещая.  Не и днес.
   - Добре.  В такъв случай ще ти звънна утре сутрентя.
   -  Може, да , става  -  каза на един дъх Теодора, опитвайки се да сложи край на разговора ни, който (изглежда)  в крайна степен я притесняваше.
   -  Чао, и предай пожеланията ми за бързо възстановяване на дядо ти.
   -  Ще му предам.  Чао  -  видимо въздъхна с гърди, загрижената за болния пациент  мед.сестра и внимателно затвори вратата.
   Ключалката щракна, а в мен се гипсира твърдото убеждение ( бившо съмнение), че нещо не е в ред. За да се паникьоса момиче като Теодора бяха нужни десетина уважителни довода скупчени на едно място и всички до един трябваше да бъдат от рода на компроматите.  Наистина, колко мъдро го беше казал народа: "Гузен, негонен бяга."...
   Влязох в моята стая и, воден от интуицията,  отворих прозореца си от който можех да наблюдавам всички, които влизат и излизат от нашия вход.
    (Демократичните промени, развихрили се из страната ни, малко или много бяха  разконцинтрирали разбиранията ми за "общо", "мое" и "чуждо", ама нейсе...)
   Седнал на масата, наблюдавах стратегическото място вече 20 минути, но никой не излезе от входа.  Ако погледнем тесногърдо на нещата, не би и трябвало да се излиза от входа, но ние бяхме по-скоро рационалисти в това отношение, отколкото педанти.  Педант, не звучи гордо, нали?
    Ето я!  Червената грива се подаде изпод козирката и без да се оглежда, тръгна към шосето. Ако в този момент вървях срещу нея, може би бих  се заблудил, разкодирвайки походката и като ведра и спокойна, но от този птичи поглед ясно си личеше, че е припряна. (Издаваха я предимно рамената.) Изглеждаше така сякаш е раздразнена от това, че закъснява за любимото си театрално представление...
   Не се махнах от прозореца, защото очаквах да излезе още някой.  От опит знаех, че е много притеснително да соиш в чужд вход на жилищен блок, където никой не те познава.