Ами да, всичко се връзва! Имуществото...  Като практично момиче,  Теодора се стараеше да отмъкне 4-стайния апартамент и спечелената на лотария "Лада-1300", която , на пракитка, почти не беше употребявана. За целта, тя задоволяваше перверзните (а, може би, и нормално-сексуалин) мераци на дядо си, благодарение на някоя (или някои)  от приутелките си, които срещу прилично заплащане не ги е гнус да легнат със сбръчкан, мършав старец.
   Що за отвратително, мръсно подсъзнание имам?  -  чудех се на мисловните си спукулации и току  поставях в контрапункт въпроса: "Ами ако всичко това е вярно?".
   Най-малкото можех да проверя дали г-н Попов е тежко болен, както твърдеше преди два часа и нещо внучката му.  Ако не беше, един от козовете и директно преминаваше в моите ръце!  За целта, трябваше да го посплаша, та да видя дали, и колко бързо, ще излезе от дома си крепост.  А какво може да стресне  един старец?  Пожар или кражба, разбира се. Реших да инсценирам кражба на Ладата му.  Просто трябваше да сляза долу и бързичко да смъкна брезента и.  Тя се намираше на открития паркинг пред блока, тъй като хазяинът  е бил един от малкото собственици, които при строежа на кооперацията не е поискал гараж, защото е нямал кола и нее смятал да си купува...
   Не знам дали някой ме е видял да смъквам брезента на една от паркираните под хотел Звездоброй коли, но цяло щастие бе, че поне никой не се развика: "Дръжте крадеца!".
    Изкачих на един дъх стълбището и натиснах настойчиво звънеца, като за по-убедително, и почуках на вратата.
  -  Хазяин,  хазяин, крадат ти колата!  -  казах на висок тон и задумках с юмрук по вратата му.
    Вместо нея се отвори съседната и някакъв около 40 годишен мъж по пижама заплашително ме попита:
  -  Каква кола, чия кола?
   - Ладата, тази на хазяина.
   -  А, така ли -  изведнъж се успокои мъжът и загубил всякакъв интерес към шума, който бях вдигнал, се прибра в апартамента си.
  В същия моимент, вратат пред мен се отвори и хазяинът едва не ме събори, питайки:
   - Хвана ли ги, хвана ли крадците?
   -  Трима бяха.  Единия  го повалих на земята, но другите избягаха -  вдъхновен от ролята си безогледно излъгах аз, виждайки хазяина в цветущо здраве.
   -  Колата ми...   -  прописка "болният" и изтича до долната площадка, за да види от прозорчето дали е на паркинга безценното му съкровище.
   -  Тя е долу, долу е!  -  изръкопляска радостно старчето и се обърна към мене:  -  Нали няма да посмеят пак, нали?  А, Венци?  Ти им даде да се разберат, нали?