Боже, каква енергия!  -  казах си наум, слизайки по стълбището.
   -  Успокой се, хазяин.  всичко свърши.  Добре, че когато ги видях, още не бяха успели да влязат в колата.    -  Браво, Венци!  Храбро момче си ти.  Не съм се излъгал в теб, не съм  -  редеше словоизлеянията си господин Попов, повярвал на моето малко театро.  той дори не подозираше в какъв  капан е попаднал, а и нямаше откъде да го знае, наистина.
   -  Я, хазяин, имаш нещо червено на лявото си ухо  - спрях го аз и се втренчих загрижено в него.  -  Да не е кръв?
   -  Кръв ли?  Каква кръв?
   -  Не, не е кръв  - въздъхнах облекчено след като потърках с два пръста ушната му мида, върху която нямаше никакво червено петно. -  Червило е  -  съобщих "разкритието" си  -  или поне мирише на червило.
   -  Мислех, че съм го избърсал...  Червило,  казваш  -  погледна ме внимателно стареца.  -  Сигурно е останало от внучката ми, тя днес ми беше на гости  -  махна небрежно с ръка възрастния коцкар.
   Не, че бях доволен от неочакваните си,  потресаващи (поне мене) разкрития,  отнасящи се за, и засягащи двама души, които харесах от пръв поглед,  но факт бе, че в момента ясно чувствах някакво вътрешно задоволство, по всяка вероятност, имащо връзка с тъмната ми страна.
   Днес,  Теодора не беше употребявало червило...
   -  Хазяин, ти се прибери, а аз ще сляза долу да проверя още веднъж дали всичко е наред.
   -  Бива, бива.  И да се отбиеш след това, нали.
   -  Ще се отбия, обещавам.
   Наместих избелелия от слънцето брезент върху ладата както си беше и преди и, убедил се, че теренът е чист, побързах да се кача на петия етаж, където  -  вярвам  -  ме чакаше  чашка домашна ракия...


                                                  х                               х                                   х