-  Може да почака  -  казах с небрежен тон и отместих бавно погледа си,  внимавайки да не изтърва нито едно от движенията на грациозната домакиня, която влезе при нас в движение поздравявайки ме:
   -  Добре дошъл, Венци.
  -  Здравейте, госпожо.
 -  Охо, вие двамата упорито продължавате да сте на "вие"  -  пошегува се началникът ми.    -  След  подбни забележки даже на мен ми става неудобно, та какво остава за Венци  -  направи му контра-забележка, в кръга на шегата,  половинката му и сложи таблата с двете чаши кафе на ниската мраморна масичка.
   -  Нещо лошо ли казах?  -  вдигна недоумяващо рамене съпругът и се обърна за съдействие към мен:  -  Кажи,  Венци, нима казах нещо лошо?
   -  Не, всичко е нормално  -  усмихнах се пресилено, а домакинята добави, репликирайки ме:
   -  Да, всичко е наред.
   Засмяхме се и тримата, след което стопанката на къщата целуна по бузата стопанина и приседна елегантно на една облицована с черна кожа табуретка.  В тон с нея беше късата и пола, която сега още повече се скъси, но, слава богу, че поне кака Руми не си кръстоса краката...
   -  Доволен ли си от работата,  Венци или мъжът ми не те оставя за минутка спокоен? -  попита ме тя, като междувременно сплете пръстите на ръцете си по един много интересен, невиждан досега от мене начин.
   -  Работата е шест! -  използвах за отговор един банализиран до крайност израз и в усилието си да завърша отговора остроумно, изтърсих всъщност без да го мисля:  -  Но ние предпочитаме екстрите, нали, шефе?
   (Имах предвид специалните услуги, които извършвахме изцяло с вносни материали, по жерание на клиента.)
   -  Кой бяга от парите?  -  обобщи философски боса и добави, обръщайки се към нежната си половинка:  -  Та като стана въпрос за пари, донеси, моля те, заплатата на нашето момче.
   Бях направо алергичен към изрази от рода на "мой човек", но специално в този случай с нищо не го показах.  А и някак си,  доста подмолно, между впрочем,  ме блазнеше мисълта да съм момчето на кака...
   Внезапно при нас влезе дъщерята на шефа със слушалки на ушите и докато оправяше нещо уокмена си с лявата ръка, с дясната взе моята чаша с кафе и отпи голяма глътка от нея.  Дори не бях видял кога шефа ми е станал от мястото си, изцяло погълнат от съзерцаването на тази интересна "музикална кукла", но сега вече виждах мълчаливото нервно изражение на баща и, който настойчиво я подбутваше за кръста, да влезе в кухнята.