Постинг
27.01.2010 13:36 -
ЖАЖДА ЗА ЩАСТИЕ
Гаражът се намираше на два метра встрани от къщата. Навярно беше строен през седемдесетте години когато на мода са били геометричните фигури-шарки от черна и бяла мозайка. Влязох вътре. При вида на червената Мазда, се почувствах като бик пред червено парче плат и не отворих желязната порта преди хубавичко да съм я огледал, опипал и проверил амортисьорите. Никога през живота си не бях сядал в подобна кола! Най-луксозният автомобил, който до този момент бях имал щастието да управлявам, беше един Ситроен.
Тъкмо отворих широко портата и в гаража влезе началникът ми. Той отвори една от задните врати на Маздата и изчака да влязат дъщеря му и съпругата.
- Но за какво е всичко това? - питаше майка си, с леко провлачен тон, Катя. - Нищо ми няма? Остави ме.
Началникът помогна на дрогираната си щерка да влезе невредима в колата и затвори след нея вратата.
- Заключи я отвътре - посочи вратата на жена си той след което дойде при мен.
- Няма да забравя услугата ти - каза той, а аз отвърнах:
- Всичко ще бъде наред, шефе.
Влязах в червения "звяр" и, настанил се удобно зад волана, потеглих внимателно. Надявах се да имам щастието да покарам на някоя права отсечка. Обичах скоростите не по-малко от Таня, но просто нямах личен автомобил, а и не виждах как в близките 10-15 години бих могъл да си купя ако, междувременно, не заработех някакви странични доходи. Бизнесът с крадени западни колибе крайно рисковано начинание, но така човек си уреждаше живота след някой и друг трансфер при благоприятно стекли се обстоятелства.. Не случайно харесвах поговорката "По-добре да умреш на ат, отколкото да яздиш магаре"...
- Накъде? - извърнах главата си назад, виждайки на тротоара, откъм входа на ВИНС-а, Мирела.
Тя стеше сама, прегърнала папка с документи, явно в очакване на някого. Може би чакаше Деян и Валя, а може би не.
- Към вилата - каза кака Руми.
- Татко, доволен ли си? Аз съм добре. Тук е толкова чисто и хубаво - шепнеше Катя, отпуснала главана майчиното рамо.
При всяко следващо нейно обаждане, поглеждах в огледалото за задно виждане, за да се уверя, че всичко е наред. Направих го и сега, чувствайки мислите си обсебени от спомена за Мирела. Бяхме прекарали една-единствена незабравима нощ, но, за разлика от нея, аз знаех, че тя ни е и последната. Обикнах това момиче, но не можех да се обвържа с нея. С течение на времето, си бях създал една "религия", един култ към междуличностните отношения. Не че "тя" ме ограничаваше или ми забраняваше нещо (както е при всички религии), напротив, но аз си бях поставил ясната цел винаги - при каквито и да било обстоятелства - да правя разлика между моите лични цели и тези на другите хора. Животът ме бе убедил, че е много лесно да бъдеш оплетен в чуждата мрежа... ако не си наясно с правилата на играната Игра.
Тъкмо отворих широко портата и в гаража влезе началникът ми. Той отвори една от задните врати на Маздата и изчака да влязат дъщеря му и съпругата.
- Но за какво е всичко това? - питаше майка си, с леко провлачен тон, Катя. - Нищо ми няма? Остави ме.
Началникът помогна на дрогираната си щерка да влезе невредима в колата и затвори след нея вратата.
- Заключи я отвътре - посочи вратата на жена си той след което дойде при мен.
- Няма да забравя услугата ти - каза той, а аз отвърнах:
- Всичко ще бъде наред, шефе.
Влязах в червения "звяр" и, настанил се удобно зад волана, потеглих внимателно. Надявах се да имам щастието да покарам на някоя права отсечка. Обичах скоростите не по-малко от Таня, но просто нямах личен автомобил, а и не виждах как в близките 10-15 години бих могъл да си купя ако, междувременно, не заработех някакви странични доходи. Бизнесът с крадени западни колибе крайно рисковано начинание, но така човек си уреждаше живота след някой и друг трансфер при благоприятно стекли се обстоятелства.. Не случайно харесвах поговорката "По-добре да умреш на ат, отколкото да яздиш магаре"...
- Накъде? - извърнах главата си назад, виждайки на тротоара, откъм входа на ВИНС-а, Мирела.
Тя стеше сама, прегърнала папка с документи, явно в очакване на някого. Може би чакаше Деян и Валя, а може би не.
- Към вилата - каза кака Руми.
- Татко, доволен ли си? Аз съм добре. Тук е толкова чисто и хубаво - шепнеше Катя, отпуснала главана майчиното рамо.
При всяко следващо нейно обаждане, поглеждах в огледалото за задно виждане, за да се уверя, че всичко е наред. Направих го и сега, чувствайки мислите си обсебени от спомена за Мирела. Бяхме прекарали една-единствена незабравима нощ, но, за разлика от нея, аз знаех, че тя ни е и последната. Обикнах това момиче, но не можех да се обвържа с нея. С течение на времето, си бях създал една "религия", един култ към междуличностните отношения. Не че "тя" ме ограничаваше или ми забраняваше нещо (както е при всички религии), напротив, но аз си бях поставил ясната цел винаги - при каквито и да било обстоятелства - да правя разлика между моите лични цели и тези на другите хора. Животът ме бе убедил, че е много лесно да бъдеш оплетен в чуждата мрежа... ако не си наясно с правилата на играната Игра.
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.