Внезапно се почувствах доволен!  Погледнах километража и видях как стрелката плавно се доближава до чертичката, обозначена с 160.  Всичко, което бе нужно за шофирането на Маздата, досега го бях вършел подсъзнателно като компютър, чиято програма предварително е била зададена.  За секунди имах усещането, че летя, но веднага след като си спомних за двете жени на задната седалка, се вразумих и намалих скоростта на 70.
   В огледалото за задно виждане се беше запечатал изопнатият, изстинал от напрежение образ на кака Руми, която сякаш искаше да ми каже нещо, но кой знае защо беше предпочела да не се обажда.  Навярно и тя бе видяла  стрелката на километража и се е побояла да не ме стресне, мина ми през ума.
    -  Така дълбоко се беше замислил, че от страх не посмях да те докосна  -  обади се в потвърждение на догадката ми  Руми, полагайки длан на рамото ми.
   Потръпнах, но само вътрешно.  Топла вълна заля гръдния ми кош и се спусна надолу.  Искаше ми се да вярвам, че греша относно това, което усетих, но осъзнавах, че то беше по-скоро ласка отколкото докосване.  Овладях се и казах колкото мога по-безпристрастно:
   -  Съжалявам ако съм ви изплашил.  Стана неволно.
   Тя се усмихна в огледалото.
   -  Навярно за това е виновна колата?
   -  Да, така е.  За пръв път се качвам в подобен автомобил. Супер е!
   Последва нежно погалване на врата ми от същите онези пръсти, които бяха накацали като врабчета на рамото ми.  Стоически издържах на изпитанието без да отделям поглед от пътя.  Значително бяхме наближили вилата и вече се налагаше да съм по-внимателен, защото следваха няколко остри завоя.  Шефът на няколко пъти ме бе водил тук, за да му заваря решетки по прозорците и вратите.  Мястото определено не беше добро за склад, но бях виждал тук да се разтоварват материали дори от ТИР-ове...
   -  Използвай жълтия ключ  -  посочи с изящния си показалец връзката  ключове на таблото кака Руми след като спрях пред мрежестия портал.
   Дръпнах ръчната спирачка, изгасих двигятеля и излязох да отключа портала.
   Подпрях го с два камъка и отново се качих в колата.
   Маневрирах близо до кокетното мраморно стълбище с две огромни празни саксии отстрани и отново дръпнах ръчната спирачка.
  -  Тя спи ли?  -  обърнах се назад.
   -  Да, тя е добре  -  отвърна ми съпругата на шефа и внимателно намести гарваночерната главица на дъщеря си върху облегалката.
   -  Ще отида да заключа портала  -  декларирах намерението си и излязох от Маздата без желание.
   Имах някакво смътно предчувствие, което се опита да ме притесни, но аз му обърнах гръб и почти светкавично забравих за неговото появяване, т.е. съществуване.